Глава IV

 

Мюнхен

 

През пролетта на 1912 г. окончателно се преместих в Мюнхен. Самият град ми беше така добре познат, сякаш много дълго бях живял в него. Това се обясняваше със заниманията ми по архитектура. Изучавайки архитектура, на мен. ми се налагаше на всяка крачка да се обръщам към този център на немското изкуство. Който не познава Мюнхен, той не са-въобще не познава Германия, но и няма ни най-малка представа от немското изкуство.

Във всеки случай годините до началото на световната война бяха за мен щастлив период в живота ми. Наистина надницата ми беше все още нищожна. Бях принуден не толкова да преживявам, за да имам възможността да рисувам, колкото да рисувам, за да имам възможността горе-долу да преживявам или, по-точно, за да имам възможността поне от малко да си осигуря по-нататъшното образование. Бях твърдо убеден, че рано или късно непременно ще постигна целта, която си бях поставил, след това ми беше достатъчно, за да понасям по-леко всички дребни проблеми на ежедневието.

Освен с професионалната ми работа, в Мюнхен се занимавах и с политически въпроси, особено със събития от външната политика. Интересът ми към последните беше предизвикан преди всичко от това, че още във виенския период бях силно заинтересован от проблемите на Тройния съюз. Политиката на Германия, произтичаща от стремежа й да запази Тройния съюз, смятах за съвършено неправилна, когато вече живях в Австрия. Въпреки че, когато живеех във Виена, не бях съвсем наясно, че цялата тази политика е една самоизмама. В този период бях склонен да предполагам - а може би сам се утешавах от това - че вероятно в Германия добре знаят колко слаб и ненадежден е австрийският й съюз­ник, но че там по причини,които бяха повече или по-малко тайнствени за мен, си премълчават по този въпрос, за да поддържат съглашението, сключено още от Бисмарк, или да не паникьосат чужбина и да обезпокоят родното еснафство с такъв внезапен разрив. Непосредственото общуване с немското население в Мюнхен за кратко време за мой ужас ме убеди, че тези предположения са невярни. Колкото да беше чудно, налагаше ми се на всяка крачка да констатирам, че дори добре осведомените кръгове нямат ни най-малка представа какво наистина представлява в дадения момент хабсбургската монархия. Народът наистина смяташе, че австрийският съюзник е велика сила и в момент на опасност веднага ще се притече на помощ.

По-голямата част от населението все още смяташе австрийската монархия за "немска" Държава и предполагаше, че върху това може нещо да се изгради. Народът се придържаше към мнението, че силата на Австрия може да се определи по броя на милионите хора, както правехме това в Германия. При това обаче забравяха напълно, че, първо, Австрия отдавна е престанала да бъде немска държава и, че, второ, отношенията в страната с всеки изминат ден все повече водят до разпадането й.

Лично аз тогава знаех истинското положение на австрийската държава несравнимо по-добро, отколкото така наречената официална "дипломация", която както винаги сляпо вървеше към катастрофа. Настроението в немския народ, което констатирах, се определяше както винаги само от това, как общественото мнение се обработваше отгоре. Като че ли нарочно отгоре се провеждаше истинско издигане в култ на австрийския "съюзник". Прекаленото любезничане трябваше да замени недостатъчната честност и прямота. Празните думи се приемаха за убедителни постъпки. Още във Виена се вбесявах, когато сравнявах речите на официалните държавни дейци със съдържанието на виенската преса. При това Виена въпреки всичко, макар отвън, си оставаше немски град. Несравнимо по-лошо седяха нещата, ако обърнеш поглед от Виена или, по-точно, от немска Австрия към славянските провинции. Достатъчно беше да вземеш в ръка пражки вестник и веднага ще ти стане ясно, как там се отнасят към цялата тази голяма игра около Тройния съюз. В славянските провинции на Австрия съвсем открито издевателстваха над този образец на "държавна мъдрост". Вече в мирно време, когато още съвсем не миришеше на война и когато двамата императори си разменяха приятелски прегръдки и целувки, в славянските провинции никой не се съмняваше, че съюзът ще се разпадне на парчета, веднага щом му се наложи да се приземи от розовите небеса на грешната земя.

Минаха няколко години и избухна войната. Каква силна възбуда обхвана Германия, когато в този момент съюзницата Италия излезе от Тройния съюз, предоставяйки на Австрия и Германия съдбата си, а след кратко време направо се присъедини към противниковата страна! Но за тези, които не са поразени от дипломатическата слепота, беше просто неразбираемо, как може въобще макар и за една минута да се позволи да стане такова чудо, че Италия да се обедини с Австрия. За съжаление в самата Австрия нещата не седяха по-добре, тук също вярваха в това чудо.

В Австрия носители на идеята за съюза бяха само Хабсбургите и немците. Хабсбургите - по сметка и от нужда; немците - от лековерност и - политическа некомпетентност. Немците имаха добри желания. Защото смятаха, че чрез Тройния съюз оказват огромна услуга на Германия, като увеличават нейната сила и безопасност. Но това беше политическа некомпетентност, защото тази надежда беше неоправдана. Напротив, с това те привързваха германската империя към държавния труп, който неизбежно трябваше да увлече и двете държави в пропастта. Политиката на съюза водеше главно към това, че самите австрийски немци все повече се преставаха да бъдат немци. Благодарение на съюза с Германия хабсбургската династия се смяташе за защитена от намесата на Германия и затова с още по-голяма решителност провеждаше системната и неотклонна политика за потискане на немското влияние. Благодарение на това обстоятелство тази вътрешна политика на Хабсбургите само облекчаваше и правеше по-безопасно царуването им. Благодарение на известната ни вече "обективност" на немското правителство нямаше опасност от намесата му. Но достатъчно беше някой австрийски немец да отвори уста срещу долната политика на славянизацията и веднага му посочваха Тройния съюз и с това го заставяха да млъкне.

Какво можеха да направят австрийските немци, щом германските немци и Германия като цяло изразяваха постоянно доверие и признателност към хабсбургското правителство? Можеха ли австрийските немци изобщо да се съпротивляват на Хабсбургите, щом рискуваха общественото мнение в Германия да ги заклейми като народни предатели. Такава беше участта на австрийските немци, които десетилетия наред принасяха нечувани жертви пред олтара на своята народност!

От друга страна, какво значение би имал целия този съюз, ако немското влияние в хабсбургската монархия бъде отстранено. Нима не е ясно, че значението на Тройния съюз за Германия изцяло зависеше от това, доколко се задържа преобладаването на немците в Австрия. Или всъщност възможно ли беше сериозно да се разчита на съюз със славянизирана Австрия.

Позицията на официалната германска дипломация, а и на цялото обществено мнение по въпросите на вътрешната национална борба в Австрия, беше не само некомпетентна, но направо безумна. Цялата политика се градеше върху съюза с Австрия, цялото бъдеще на седемдесетмилионния народ се поставяше в зависимост от него и в същото време спокойно гледаха как главната основа на този съюз с всяка измината година планомерно и съзнателно се разрушаваше в самата Австрия. И после? Ясно е, че в един прекрасен ден ще остане само лист хартия, на който пише "договор" с виенската дипломация, а реална помощ от страна на съюзника си Германия няма да получи.

Що се отнася до Италия, то тук нещата от самото начало стояха по този начин.

Ако в Германия се интересуваха повече от история и народопсихология, тогава никой не можеше и за момент да допусне, че Виена и римския квиринал някога ще се съединят в общ фронт срещу единния враг. По-скоро Италия ще се превърне в изригващ лава вулкан, отколкото италианското правителство да се осмели да изпрати макар и един войник на помощ на омразната до фанатизъм хабсбургска държава. Хиляди пъти имах възможността във Виена да наблюдавам онази безгранична ненавист и презрение, с които италианците се отнасяха към австрийската държава. Хабсбургската династия в продължение на столетия носи голяма вина за свободата и независимостта на италиянския народ, за да могат тези грехове да бъдат забравени даже при наличие на добра воля. Но от добра воля нямаше и помен нито в италианския народ, нито в италианското правителство. Италия имаше само две възможности отностно взаимоотношенията й с Австрия: или съюз, или война.

Избирайки първото, Италия беше получила възможността спокойно да се готви за второто. Германската политика по отношение на "съюза" с Австрия и Италия стана особено безсмислена и опасна от момента, когато колизиите между Австрия и Русия силно се изостриха.

Пред нас е класически случай на пълно отсъствие на каквато и да е ясна линия на поведение. Защо въобще е бил сключен договорът с Австрия? Ясно е, за да се осигури по-добро бъдеще на Германия, отколкото това можеше да се направи, ако Германия беше предоставена сама на себе си. Но това бъдеще на Германия не беше нищо друго, освен въпрос на възможност да се съхрани немската народност.

Това означава, че въпросът стоеше само така: как да си представим съществуването на немската нация в близко бъдеще, как да осигурим на немската нация свободно развитие, как да гарантираме това развитие в рамките на общоевропейското съотношение на силите. Който съумееше поне малко ясно да вземе под внимание основните предпоставки за здрава външна политика на немците, той трябваше да стигне до следното убеждение.

Годишният прираст на населението на Германия възлиза на 900 хиляди човека. Изхранването на тази нова армия от граждани с всяка измината година ставаше все по-трудно. Тези трудности би трябвало неизбежно да завършат с катастрофа, ако не успеем да намерим пътищата и средствата за избягване на опасността от глад.

За да се избегне ужасът, свързан с такава перспектива, можеше да се избере един от четирите начина:

    1.Можеше по френския образец изкуствено да се ограничи раждаемостта и с това да се сложи край на свръхгъстотата на населението.

Времената и самата природа - например в епохата на голямата нужда или при лоши климатични условия и неплодородна реколта прибягва до известно ограничаване на ръста на населението в определени страни и за определени раси. Природата прави това с голяма безпощадност, но заедно с това и с мъдрост. Тя ограничава не способността към раждаемост, а оцеляването на вече родените. Тя подлага родените на такива тежки изпитания и лишения, че всичко по-слабо и по-нездраво измира и се връща в недрата на майката земя. Изпитанията на съдбата в този случай преживяват само онези, които са приспособени за това. Именно те, преминали през хиляди изпитания и въпреки това оцелели, имат право да възпроизвеждат ново поколение, което отново и отново се подлага на основателен подбор. По такъв начин природата се оказва жестока по отношение на отделния индивид, тя безжалостно го отзовава от земята, щом като не е способен да издържи ударите на живота, но затова пък съхранява расата, закалява я и й дава сила даже за по-големи дела в сравнение с настоящите.

Така се получава, че намаляването на броя води до укрепване на индивидума и в последна сметка до укрепване на цялата раса.

Съвсем друго се получава, когато сам човек намисли да ограничи раждаемостта. Той не разполага със силата, която притежава природата. Той е направен от друг материал, той е "човечен". И ето човекът иска да се "извиси" над жестоката природа, той ограничава не контингента на оцелелите, а самата раждаемост. На човек, който гледа постоянно само себе си, а не расата като цяло, това му се струва по-справедливо и по-човечно от обратното. За съжаление само резултатите са абсолютно обратни.

Природата предоставя пълна свобода на раждаемостта, а след това подлага на най-строг контрол броя на тези, които трябва да продължат да живеят; от безчисленото количество на индивиди тя избира най-добрите и достойни да живеят; на тях им предоставя възможността да станат носители на по-нататъшното продължаване на живота. Междувременно човекът постъпва по обратния начин. Той ограничава броя на родените и след това болезнено се грижи, за да може всяко новородено задължително да остане да живее. Такава поправка на божествените предписания се струва на човек много мъдра и във всеки случай хуманна, и той се радва, че, така да се каже, е надхитрил природата и даже й е доказал нецелесъобразността на действията й. Че при това в действителност се съкращава и количеството и едновременно качеството на отделния индивид, за това нашият добър човечец, влязъл в ролята на бога-баща, не иска нито да чуе, нито да се замисли.

Да допуснем, че раждаемостта като такава е спаднала и броя на родените е намалял. Но точно в този случай става така, че естествената борба за съществуване, при която оцеляват най-силните и здравите, се заменя със стремеж на всяка цена да се "спаси" живота и на най-слабия и болнавия. А именно с това се поставя началото на създаване на поколение, което неизбежно ще става все по-слабо и по-нещастно дотогава, докато не се откажем от издевателствата над повелите на природата.

Най-накрая в един прекрасен ден такъв народ ще изчезне от лицето на земята. Понеже човек може само в продължение на известен период от време да върви срещу законите и повелите на природата. Природата ще си отмъсти рано или късно. По-силното поколение ще изгони по-слабите, тъй като жизненият стремеж в последна сметка унищожава всички смешни препятствия, произтичащи от така наречената хуманност на отделния човек, и на тяхно място поставя хуманността на природата, която унищожава слабостта, за да освободи място на силата.

По такъв начин се получава, че онези, които желаят да осигурят бъдещето на немския народ по пътя на ограничаване на неговата раждаемост, всъщност, му го отнемат.

    2.Друг начин - онзи, от когото отдавна вече ни забръмчаха ушите и за когото крещят и сега: по пътя на вътрешната колонизация. Много автори на това предложение са изпълнени с най-добри намерения. Но по същество тяхната мисъл е дотолкова грешна, че може да причини най-голямата вреда, която можем да си представим.

Без съмнение плодородието на почвата може до известна степен да се повиши, но именно само до известна степен, а съвсем не безгранично. С помощта на по-интензивно използване на почвата ни действително можем в продължение на определено време да избегнем опасността от глад и да удовлетворим потребностите на нарастващото население. На това се противопоставя фактът, че потребността от жизненонеобходими продукти по правило расте по-бързо, отколкото даже самият ръст на населението. Потребностите на хората от храна, от дрехи и т.н. става от година на година все по-голямо. И сега вече е напълно невъзможно те да бъдат сравнени с потребностите на предците ни, да кажем, преди сто години. Затова е абсолютно погрешно да се предполага, че каквото и да е увеличение на производителността само по себе си ще създаде предпоставки, необходими за удовлетворяване на растящия брой население. Не, това е вярно само в известна степен, тъй като определена част от увеличената продукция в света действително може да послужи за удовлетворяване на нараствалите потребности на хората. Въпреки че даже при огромно самоограничение, от една страна, и огромно старание, от друга, скоро и тук ще достигнем предела, зададен от свойствата на почвата.

Тогава ще се окаже, че колкото и да се стараем да обработваме земята няма да ни се удаде да добием повече от това, което сме добивали, и тогава, макар и с известна отсрочка, отново ще настъпи гибел. В началото гладът ще се проявява само в неплодородни години. При постоянното нарастване на населението потребностите ще се покриват все по-недостатъчно. След това глад няма да има само в редки години на голямо плодородие. После ще настъпи време, когато и богатите реколти вече няма да избавят от вечен глад, превърнал се в постоянен спътник на такъв народ. Тогава единствено остава природата да помогне на онези, които подлага на подбор и подарява живот на избраните. Или така, или човек сам ще се опита да си помогне, т.е. да прибегне към изкуствено ограничаване на размножаването с всички произтичащи от него тежки последствия за цялата раса и отделния индивид.

Може би ще ми възразят, че такова бъдеще предстои на цялото човечество и следователно тези съдбоносни последствия не може да избегне и отделния народ.

На пръв поглед такова възражение изглежда правилно. Въпреки това необходимо е да се вземе в предвид следното: вярно е, разбира се, че поради невъзможността да се увеличава плодородието на почвата в зависимост от ръста на населението, в определен момент цялото човечество ще бъде принудено да прекрати възпроизвеждането на човешкия род. Тогава или природата пак ще каже решаващата си дума, или човек сам ще изнамери средства да си помогне, да се надяваме в много по-сполучливи в сравнение с настоящите. Когато настъпи този момент, с него ще трябва де се съобразяват всички народи. Е, засега тези удари се стоварват върху онези раси, които вече са изчерпали необходимите сили, за да си осигурят необходимото количество земя на нашата планета. Понеже засега има все още достатъчно земя, засега все още съществуват гигантски равнини, които никога не са орани и чакат своя орач. Освен това няма съмнение, че тази необработена земя предварително не е предназначена за определена нация. Съществуващите свободни земи ще принадлежат на онези народи, които ще намерят в себе си достатъчно сили, за да ги завладеят и достатъчно старание, за да ги обработват.

Природата не признава политически граници. Тя дава живот на човешките същества от нашата планета и после спокойно наблюдава свободната игра на силите. Който има повече мъжество и старание, той ще бъде най-любимото й чедо и тя на него ще признае правото да владее земята.

Ако някой народ се ограничава с вътрешната колонизация в момент, когато другите раси се разпростират на все по-големи и по-големи територии, той ще бъде принуден да пристъпи към самоограничение, докато останалите народи ще продължават да се възпроизвеждат. Този момент непременно ще настъпи и при това толкова по-бързо, колкото с по-малко пространство разполага дадената нация. За съжаление много често най-добрите нации или, по-точно казано, единствените действително културни раси, които се носители на целия човешки прогрес, са толкова заслепени от пацифизма, че доброволно се отказват да разширяват територията си и се ограничават само с "вътрешна" колонизация. А в същото време нации, които са на по-ниско равнище, заграбват огромни територии и продължават да се възпроизвеждат на тях. До какви резултати може да доведе това? Ясно е до какви! По-културните, но по-малко решителните раси, поради липса на земя ще бъдат принудени да се ограничават във възпроизводството си в момент, когато по-малко културните, но с по-настъпателен характер и притежаващи големи площи, ще продължат да се възпроизвеждат без всякакви ограничения. С други думи, благодарение на това в един прекрасен