Глава V

 

Световната Война

 

        В периода на незрялото ми юношество нищо не ме огорчаваше толкова, колкото обстоятелството, че съм се родил във време, станало епоха на търгаши и държавни чиновници. Струваше ми се, че страстите на историческите събития улегнаха, че бъдещето принадлежи само на така нареченото "мирно съревнование на народите", т.е. най-обикновени взаимни търговски измами при пълното изключване на насилствени методи за защита. Отделните държави все повече започнаха да приличат на обикновени търговски предприятия, които се конкурират взаимно, ограбват си взаимно клиентите и инвеститорите и изобщо с всички средства се стараят да си поставят един на друг крак, при това провиквайки се на всеки кръстопът за честността и невинността си. В разцвета на незрялото ми юношество ми се струваше, че тези нрави ще се запазят задълго /нали затова всички си мечтаха/ и че постепенно целият свят ще се превърне в един огромен универсален магазин, чиито помещения ще бъдат украсени вместо с паметници с бюстове на най-големите мошеници и най-глупавите чиновници. Купувачите ще бъдат англичани, търговският персонал - немци, а в ролята на собствениците ще се обрекат да се жертвуват евреите. Нима неслучайно самите евреи винаги се признавали, че тяхната дейност е не да заработват, а само да "плащат", да и към това повечето от тях владеят много езици.

        В този си незрял период честичко си мислех - защо не се родих сто години по-рано. Ех! Можех да се родя, да кажем, поне в епохата на освободителните войни, когато човек без да се "занимава с нещо", сам по себе си нещо е струвал.Така често си тъгувах по повод на, както ми се струваше, късната ми поява на бял свят и виждах незаслужения удар на съдбата в това, че така ще ми се наложи да изживея живота си сред "тишина и ред".Както виждате, аз още от младини не бях "пацифист", а всички опити да ме възпитат в дух на пацифизъм бяха напразни.Като мълния блесна пред мен надеждата за бурската война. От сутрин до вечер поглъщах вестници, следейки за всички телеграми и отчети, и бях щастлив, че на мен, макар и от далече, ми се отваря възможност да следя тази героична борба.

        Руско-японската война ме завари вече като по-зрял човек. Следях събитията още по-внимателно. В тази война застанах на определена страна и при това по национални съображения. В дискусиите, свързани с руско-японската война, веднага застанах на страната на японците. В поражението на Русия започнах да виждам също поражение на австрийските славяни.

        Минаха много години. Онова, което по-рано ми се струваше гнилотворна агония, сега възприемах като затишие пред буря. Още по време на пребиването ми във Виена на Балканите господстваше задушна атмосфера, която предсказваше буря. Вече не един път там се появяваха и пламваха отделни светкавици, които обаче бързо изчезваха, отстъпвайки отново място на непроницаемата тъмнина. Но ето, че се разрази първата балканска война и заедно с нея първите пориви на вятъра достигнаха до изнервената Европа. Периодът непосредствено преди първата балканска война беше изключително тягостен. Всички предчувстваха приближаващата катастрофа, цялата земя като че ли се беше нагорещила и очакваше първите капки на дъжда. Хората бяха изпълнени с тъгата на очакването и си мълвяха: нека най-накрая небето се съжали, нека съдбата по-скоро ни прати събитията, които все едно са неизбежни. И ето, най-накрая, първата ярка мълния озари земята. Започна буря, могъщите тътени на гръмотевицата се смесиха с топовните гърмежи на полята на световната война.

        Когато в Мюнхен пристигна първата вест за убийството на ерцхерцог Франц-Фердинанд (аз бях точно у дома и чух през прозореца първите недостатъчно точни сведения за убийството), в началото ме обзе безпокойство, да не би той да е убит от немските студенти, които бяха възмутени от постоянната дейност на наследника за славянизация на австрийската държава. От моя гледна точка нямаше нищо чудно, че немските студенти са пожелали да освободят немския народ от този вътрешен враг. Човек лесно може да си представи какви биха били последствията, ако убийството на ерцхерцога имаше именно такъв характер. Като резултат щяхме да претърпим цяла вълна от преследвания, която, разбира се, ще бъде призната за "основателна" и "справедлива" от целия свят. Но когато научих името на предполагаемия убиец, когато ми казаха, че убиецът без съмнение е сърбин, ме обхвана тих ужас заради това как странната съдба е отмъстила на ерцхерцога.Един от най-видните приятели на славянството беше станал жертва в ръцете на славянските фанатици.

        Който пред последните години внимателно е следил взаимоотношенията между Австрия и Сърбия, той не може сега и за миг да се усъмни, че събитията ще се развиват неудържимо.

        Сега често обсипват виенското правителство с упреци за ултиматума, който то постави пред Сърбия. Но тези упреци си абсолютно несправедливи. Всяко едно правителство в света при аналогични обстоятелства щеше да постъпи по същия начин. На източната си граница Австрия имаше един непримирим враг, който все по-често провокираше и не можеше да се успокои до момента, до който благоприятните обстоятелства не предизвикат разгром на австро-унгарската монархия. В Австрия имаха всички основания да предполагат, че ударът срещу нея ще бъде отложен най-много до момента на смъртта на стария император; но там имаха също основания да предполагат, че в този момент монархията въобще ще се лиши от способността да окаже поне някаква сериозна съпротива. През последните години монархията до такава степен се олицетворяваше от грохналия Франц-Йосиф, че в очите на широките маси смъртта на този император неминуемо трябваше да се представи като смъртта на най-отживялата австрийска държава. Един от най-хитрите капани на славянската политика се изразяваше в това, че тя съзнателно навяваше на мисълта, че "процъфтяването" на Австрия изцяло се дължи на мъдростта на монарха й. На въдицата на това лицемерно ласкателство много лесно се хващаха виенските придворни кръгове, така че тази оценка въобще не съответстваше на истинските заслуги на Франц-Йосиф. Виенският двор изобщо не разбираше, че в това ласкателство е скрита насмешка. В двора не осъзнаваха, а може би не искаха да осъзнаят, че колкото повече съдбата на монархията се свързва с политическия разум на, както тогава се изразяваха, "най-мъдрия от монарсите", толкова по-катастрофално ще стане положените на монархията, когато в един прекрасен ден безжалостната смърт ще почука на вратата на Франц-Йосиф.Можеше ли тогава човек да си представи Австрия без този стар император?Няма ли тогава да се повтори трагедията, която някога се случи с Мария-Тереза?

        Не, напълно несправедливи са упреците, отправени към виенското правителство, че през 1914 г. то е тръгнало на война, която, както на някой им се струва, е могла да бъде избегната. Не, войната вече не е трябвало да бъде избегната; тя би могла да се отложи най-много с една-две години. Но в това именно се изразяваше проклятието на немската и австрийска дипломация, че тя все още се стараеше да отложи сблъсъка и в края на краищата, беше принудена да приеме боят в най-неблагоприятния момент. Не подлежи на съмнение, че ако войната можеше да се отложи за още кратко време, то на Германия и Австрия щеше да им се наложи да воюват в още по-неблагоприятен момент.

        Не, нещата стояха така, че който не желаеше тази война, той трябваше да притежава мъжеството да си направи нужните изводи. А изводът можеше да бъде само един - да се пожертва Австрия. Войната щеше да избухне и в този случай, но това нямаше да бъде война само срещу Германия. Затова пък в този случай е неизбежно разделянето на Австрия. Тогава пред Германия щеше да застане изборът: или да участва в подялбата, или да се върна от нея с празни ръце.

        Онези, които сега недоволстват и ругаят срещу обстановката, в която започна войната, онези, които сега със задна дата помъдряват именно те през лятото на 1914 г. най-много от всички тласкаха Германия към тази съдбоносна война.

        Германската социалдемокрация в продължение на много десетилетия преследваше по най-гнусен начин Русия. От друга страна, партията в центъра, изхождайки от религиозни подбуди, най-много съдействаше за това да превърне Австрия в изходен пункт на германската политика. Ето сега ни се налага да си платим за последствията от това безумие. Ние жънем това, което си посяхме. Не можеше при никакви обстоятелствата да се избегне станалото. Вината на германското правителство се съдържаше в това, че в преследването да се запази мира, то изпусна най-благоприятния момент за начало на войната. То застана на пътя на политиката на съюза с Австрия, обвърза се с тази политика и в края на краищата, стана жертва на коалиция, която противопоставяше решителността си по отношение на войната на химерата ни за запазване на мира.

        Ако тогава виенското правителство беше придало друга, по-мека форма, на ултиматума си, това все едно не би променило нищо. Най-много да беше станало така, че възмущението на народа да свали виенското правителство. Тъй като за широките народни маси тонът на виенския ултиматум беше все още много мек, а далеч не особено рязък. Който сега се опитва още да отрича, той или е разсеян дърдорко, или просто съзнателно лъже.Да опази господ, нима не е ясно, че войната от 1914 г. съвсем не е наложена на масите, а напротив, те жадуваха за тази борба!Масите желаеха най-накрая някаква развръзка. Само това настроение обяснява фактът, че два милиона души - възрастни и младежи - побързаха доброволно да се явят в пълна бойна готовност под знамената, за да отдадат последната си капка кръв в защита на родината.

        През тези дни самият аз бях ентусиазиран. Тъжни настроения нямаше. Никак не се срамувам да призная, че, увлечен от вълната на могъщия ентусиазъм, паднах на колене и дълбоко в сърцето си благодарих на господ бог, че ми е дал щастливата възможност да живея в такова време.

        Започна борба за свобода с такава сила и размах, каквито не познаваше още света. Още щом започналите събития взеха такъв обрат, който неизбежно трябваше да вземат, широките маси разбраха, че въпросът стои не за Сърбия и даже за Австрия, а че сега се решава съдбата на самата немска нация.

        След много години едва сега се отвориха очите на народа за неговото собственото бъдеще. Настроението беше до краен предел приповдигнато, но в същото време и сериозно. Народът съзнаваше, че се решава неговата съдба. Именно заради това националният ентусиазъм беше висок и устойчив. Това сериозно настроение напълно съответстваше на обстоятелствата, макар че в първия момент никой нямаше представа колко неимоверно дълго ще се проточи започналата война. Мечтата на всички беше, че до зимата ще приключим делото и ще се върнем с нови сили към мирния труд.

        Човек вярва на това, което му се иска. Преобладаващата част от народа отдавна вече се беше отегчила от състоянието на вечна тревога. С това се обяснява и фактът, че никой не желаеше да вярва във възможността за мирно разрешаване на австро-сръбския конфликт и всички наоколо се надяваха, че най-накрая ще избухне войната. Моето настроение също беше такова.

        Щом като чух в Мюнхен за покушението над австрийския ерцхерцог, две мисли пронизаха мозъка ми: първо, че сега войната стана неизбежна и, второ, че при така стеклите се обстоятелства хабсбургската държава е принудена да остане вярна на Германия. Преди най-много се страхувах от това, че Германия ще бъде въвлечена в последна сметка заради Австрия във войната и въпреки това Австрия ще остане настрана. Можеше да се случи така, че конфликтът да започне не непосредствено заради Австрия и тогава хабсбургското правителство може би ще се опита по вътрешнополитически мотиви да се скрие в храстите. А ако самото правителство е решило да остане вярно на Германия, славянското мнозинство в държавата все едно ще започне да саботира това решение; то по-скоро е готово да разбие на парченца цялата държава, отколкото да позволи на Хабсбургите да останат верни на Германия. През юли 1914 г. събитията за щастие се развиха така, че подобна опасност беше премахната. Волю-неволю на старата австрийска държава й се наложи да се включи във войната. Собствената ми позиция беше напълно ясна. Според мен борбата започваше не заради това дали Австрия ще получи някакво удовлетворение от страна на Сърбия. По-моему войната се провеждаше заради самото съществуване на Германия. Ставаше въпрос за това дали да съществува или не германската нация; ставаше въпрос за нашата свобода и бъдеще. Сега се налагаше да се извади меч от държавата, създадена от Бисмарк. Младата Германия трябваше отново да докаже, че е достойна за завоеванията, които бяха извоювани от прадедите ни в героична борба в епохата на битките при Вейсенбург, Седан и Париж. Ако в предстоящите битки народът ни се прояви на висота, тогава Германия окончателно ще заеме най-видното място сред великите държави. Тогава и само тогава Германия ще се превърне в несъкрушима опора на мира, а децата ни няма да бъдат принудени да не си дояждат заради призрака, наречен "вечен мир".

        Колко пъти в юношеството си мечтаех най-накрая да дойде времето, когато ще мога да докажа на дело, че моята преданост към националните идеали не е празна илюзия. Често смятах за грях, че викам "ура", нямайки за това, може би, вътрешно право. Да викаш "ура", според мен, има моралното право само онзи, който поне веднъж се е изпитал на фронта, където на никой вече не му е до шеги и където неумолимата ръка на съдбата старателно преценява искреността на отделния човек, даже и на цели народи. Сърцето ми се преизпълваше с горда радост, че сега, най-накрая, ще мога да се изпитам. Колкото пъти пях на глас "Дойчланд юбер алес", толкова пъти крещях дълбоко от сърцето си "да живее!" и "ура!". Сега считах за свое пряко задължение пред всевишния и пред хората да докажа на дело, че съм искрен докрай. Отдавна вече реших за себе си, че щом дойде войната,(а че тя ще дойде, бях абсолютно сигурен), ще оставя настрана книгите. Знаех, че от началото на войната мястото ми ще бъде там, където ми посочи вътрешният глас.

        Отпътувах от Австрия преди всичко от политически съображения. Същите политически съображения изискваха сега от мен, когато започна войната, да заема мястото си на фронта. Отидох на фронта не за да се сражавам за хабсбургската държава, но във всяка минута бях готов да отдам живота си за моя народ и за онази държава, която олицетворява съдбата му.

        На 3 август 1914 г. подадох заявление на Негово величество крал Людвиг III с молба да ме приеме като доброволец в един от баварските полкове.В канцеларията на Негово величество през тези дни имаше, разбира се, големи разправии; зарадвах се още повече , когато на следващия ден получих отговор на молбата си. Помня как с треперещи ръце разтварях плика и четях с душевен трепет резолюцията за удовлетворяване на молбата ми. Възторгът и чувството ми на благодарност нямаха край. След няколко дни облякох войнишката униформа, която ми се наложи след това да нося почти 6 години подред.

        Сега за мен, както за всеки немец, започна най-великата и най-забележителната епоха от съществуването на Земята. Всичко изминало отстъпи на десети план в сравнение със събитията от тези невиждани досега битки. Сега, когато се навършва едно десетилетие от деня на тези велики събития, си спомням тези дни с велика скръб, но и с велика гордост. Щастлив съм и съм горд, че съдбата беше милостива към мен, че ми беше писано да участвам във великата героична борба на моя народ.

Ясно си спомням, като че ли беше вчера, как за първи път се появих сред скъпите ми другари във военна екипировка, после как нашият отряд марширува за първи път, след това военните ни упражнения и най-накрая отправянето ни на фронта.

        Както и много други, ме угнетяваше през това време само една мъчителна мисъл: няма ли да закъснеем? Тази мисъл направо не ми даваше мира. Опиянявайки се от всяка вест за нова победа на немското оръжие, заедно с това тайно страдах от мисълта да не би лично аз да съм закъснял за фронта. Та нали с всяка нова вест за победа опасността от закъснение ставаше все по-реална.

        Най-накрая дойде бленувания ден, когато напуснахме Мюнхен, за да се отправим натам, накъдето ни зовеше дълга. За последен път гледах брега на Рейн и се прощавах с нашата велика река, за чиято защита всички сега станаха синове на нашия народ. Не, няма да позволим на стария враг да оскверни водите на тази река! Сутрешната мъгла се беше разсеяла, показа се слънцето и освети околността, и ето от всички гърди гръмна великата стара песен "Вахт ам Рейн". Пяха всички до един в дългото ни безкрайно пътуване. Сърцето ми трептеше като на уловена птичка.

        След това си спомням влажната студена нощ в Фландрия. Вървим мълчаливо. Щом като започна да се развиделява, чуваме първия железен "привет". Над главите ни с трясък експлодира снаряд; отломъците падат съвсем наблизо и взривяват мократа земя. Още не е успял да се разсее облака от снаряда и от двеста гърла се раздава гръмко "ура" в отговор на първия вестител на смъртта. После около нас започва непрестанна пукотевица и грохот, шум и вой, а всички ние трескаво се втурваме напред срещу врага и след кратко време се сблъскваме гърди с гърди на картофеното поле с противника. Някъде отзад далече се разнася песен, след това тя се чува още по-близо и по-близо. Мелодията прескача от една рота в друга. И в момент, когато смъртта ни се струва съвсем близо до нас, родната песен достига и до нас, ние също се включваме и гръмко, победно се носи: "Дойчланд юбер алес".

        След четири дни се върнахме в изходно положение. Сега даже и походката ни стана друга. 16-годишните момчета станаха възрастни.Доброволците от нашия полк, може би, още не са се научили как трябва да се сражават, но те вече можеха да умрат като истински стари войници.

        Такова бе началото.По-нататък се проточиха месец след месец, година след година. Ужасите от всекидневната борба изместиха романтиката от първите дни. Първите възторзи постепенно охладняха. Радостният ентусиазъм се замени от чувството на страх от смъртта. Настъпи време, когато всеки започна да се колебае между повелята на дълга и инстинкта за самосъхранение. През тези настроения ми се наложи да премина и аз. Винаги, когато смъртта бродеше наблизо, в мен започваше нещо да протестира. Това "нещо" се опитваше да внуши на слабото тяло сякаш "разумът" изисква да се напусне борбата. Всъщност, това не беше разум, а, за съжаление, това беше само страхливост. Тя под различни предлози смущаваше всеки от нас. Понякога колебанията бяха безкрайно мъчителни и само с усилия побеждаваха последните остатъци от съвест. Колкото по-висок ставаше гласът, зовящ за предпазливост, толкова по-съблазнително той нашепваше в ушите ни мисълта за спокойствие и почивка, толкова по-решително ни се налагаше да се борим със себе си, докато накрая гласът на дълга взимаше връх. През зимата на 1915/16 г. на мен ми се удаде окончателно да победя в себе си тези настроения. Волята победи. През първите дни атакувах с възторжено настроение, с шеги и смях. Сега навлизах в боя със спокойна решителност. Но именно последното настроение можеше да бъде устойчиво. Сега бях в състояние да вървя срещу най-суровите изпитания на съдбата без да се боя, че главата или нервите ще откажат да ми служат.

        Младият доброволец се беше превърнал в стар закален войник.Тази промяна се осъществи не само у мен, но и в цялата армия. От вечните боеве тя излизаше възмъжала и заякнала. Който не беше в състояние да издържи тези изпитания, него събитията го сломяваха.Само сега можеше наистина да се съди за качествата на армията ни: само сега, след две, три години, в продължение на които армията вървеше от една битка в друга