Глава VI

 

Борбата в началото.Силата на живата реч

 

        Още преди да отшумят нашите впечатления от първото голямо събрание, състояло се на 24 февруари 1920 г. в голямата зала на мюнхенската Придворна пивница, ние започнахме да се готвим за следващото голямо събрание. Преди в нашата среда смятаха за затруднително в един град като Мюнхен да се урежда веднъж или два пъти месечно неголямо събрание. Сега ние смятахме за напълно възможно да уреждаме всяка седмица голямо масово събрание. Няма защо да добавям, че сега постоянно ни мъчеше само една мисъл: ще дойдат ли слушатели и ще ни слушат ли? Макар че за самия себе си ще кажа, че по това време бях вече изпълнен с вяра, че стига да се събере народ, ще успеем да го убедим.

       Посоченият салон в Мюнхенската пивница по онова време придоби за нас, националсоциалистите, почти свещено значение. Всяка седмица събирахме в този салон голямо събрание и всеки път салонът все повече и повече се напълваше, а слушателите ставаха все по-внимателни и по-внимателни. Започвахме с въпроса за "виновниците за войната" - проблем, който тогава не интересуваше категорично никого от "ръководещите" политици. След това преминавахме към оценката на Версайския договор и другите мирни договори и стигахме до редица други най-различни теми, които ни се виждаха полезни от агитационна гледна точка. Колко много прозрения даде тогава нашето младо движение на народната маса и как всички тези наши пророчества се изпълниха сега буква по буква! Сега, разбира се, е лесно да се говори и да се пише за всичко това. А в онези времена на всяко такова публично масово събрание на тема "Версайски мирен договор" /нали свиквахме на тези събрания не спокойни филистери, а възбудена пролетарска маса/ гледаха като на покушение срещу републиката, като на реакционно, а често дори като на монархическо мероприятие. Щом нашият оратор произнесеше първата фраза, първите критични думи по адрес на Версайския договор, веднага се разнасяше стереотипно възклицание от място: "А Брест-Литовск?" и масата възбудено повтаряше това възклицание до прегракване или до момента, когато докладчикът махваше с ръка и се отказваше от всяка надежда да преубеди аудиторията. При вида на това настроение на народа човек можеше да изпадне в отчаяние и да изпита желание да си блъска главата в стената. Народът отначало не искаше дори да слуша, не искаше да разбере, че Версай е нашият позор, че продиктуваният ни от него мир означава нечувано разорение за нашия народ. Разрушителната работа на марксистите от една страна, пропагандната отрова на държавите от Антантата от друга, отнемаха на хората всякаква способност да мислят. Пък и не трябваше да се оплакваме, тъй като и собствената ни вина беше безкрайно голяма. Какво направи буржоазията, за да ограничи поне малко този ужасен процес на разложение, за да помогне за проясняването на мозъците, за да прокара път към истината? Нищо, абсолютно нищо! Тогава никъде не срещнах всичките днешни велики апостоли на народническите идеи! Може би те са говорили някъде в малки кръжоци, сред съмишленици, но там, където беше истинското им място, не ги виждахме. Да се появят там, където можеха да се срещнат с вълчата глутница, те не се решаваха - освен в случаите, когато им беше удобно да вият заедно с вълците.

        На мен още по онова време ми беше абсолютно ясно, че за първия контингент наши привърженици е необходимо преди всичко подробно да се анализира въпросът за виновниците от войната, да се установи реалната историческа истина в това отношение. Нашето движение се нагърби със задачата да запознае най-широките народни слоеве с истинското съдържание на Версайския мирен договор. В това беше залогът за успеха на нашето движение в бъдеще. В този мирен договор тогава още виждаха успех на демокрацията. И ето, ние смятахме за своя задача да излезем срещу Версайския договор с максимална рязкост, та в мозъците на всички да се запечата фактът, че единствено ние сме принципно непримирими противници на този договор. Ние знаехме, че ще дойде време, когато народът ще разбере истинската грабителска същност на този договор в цялата му голота и тогава народът ще си спомни какво сме му говорили и ще придобие доверие към нашето движение.

        Още тогава доказвах на другарите си, че ако в големите принципни въпроси цялото обществено мнение в даден момент е на неправилна позиция, то нашата задача се състои в това с всички сили да се противопоставим на неправилното мнение, без да се съобразяваме с популярността, без да се страхуваме, че ще се нахвърлят с омраза върху нас. Доказвах, че германската националсоциалистическа работническа партия трябва да бъде не слугиня на общественото мнение, а негова господарка. Партията не е роб на масата, а неин повелител!

        Когато движението е още слабо, пред него винаги възниква изкушение в момента, когато силният противник е успял да увлече след себе си цялата народна маса по фалшив път - да намери някои съоръжения, които уж говорят в полза на това, че за известно време може и трябва да се присъедини към болшинството и да пее в унисон с него. Човешката страхливост в такива случаи толкова усърдно търси съображения в полза на една такава тактика, че винаги ще се намерят някакви аргументи, уж говорещи в полза на необходимостта да се подкрепи престъпното движение "от гледна точка на нашите собствени интереси".

        Неведнъж съм попадал в такава обстановка, когато се е изисквала огромна енергия, за да не позволим нашият кораб да бъде хвърлен в бездната на чуждия поток и да не допуснем нашата партия да стане играчка в чужди ръце. Спомнете си макар един пример: въпросът за южен Тирол. Какво я интересува еврейската преса съдбата на южен Тирол? Какво я интересува Хекуба! А ето че тя надигна такъв отчаян вой по повод на южен Тирол, че на огромната част от народа действително започна да се струва, че става ду ма за съдбините на целия германски народ. И какво? Сред мнозина дейци на така нареченото "национално" движение се започна брожение. Редица съюзи и партии от този лагер от гол страх пред общественото мнение, подсторени от еврейските вестници, безсмислено се присъединиха към гоненето на тази система, която за нас, немците, в нашето днешно положение трябваше да бъде истински лъч на надеждата. В същото време, когато ни е хванал за гърлото интернационалният еврейски капитал, нашите тъй наречени патриоти реват против онзи деец и онази система, която се е осмелила поне в една страна да разкъса еврейско-франкмасонските вериги и да окаже действително националистическа съпротива на тази интернационална язва. На някои слаби характери им се стори твърде съблазнително да поплуват по течението, хе. фактически да капитулират пред подстореното обществено мнение. А ставаше въпрос именно за капитулация! Разбира се, на хората им е неприятно да признаят сега тази горчива истина, и те предпочитат да извъртат и да лъжат понякога дори самите себе си. И въпреки всичко, факт е: въпросът е само в страхливостта, която водеше до капитулация пред настроенията, изкуствено създадени от господа евреите. Всички останали "мотиви", които обикновено привеждат, са само жалки и дребнави опити да се крият следите. Дребнавите грешници винаги постъпват така.

В тази обстановка беше абсолютно необходимо с желязна ръка да се реорганизира движението, за да бъде то спасено и от минималните отстъпки в насоката, която би ни довела до гибел. Да се направи такава реорганизация в обстановка, когато цялото обществено мнение беше възбудено в определена насока, когато силни ветрове раздухваха огромния пламък само на една страна, беше разбира се, работа не много популярна, а понякога и свързана със смъртна опасност за онзи смелчак, който се залови с тази задача. Знаем от историята доста случаи, когато такива смелчаци са били убивани с камъни за действия, които са предизвикали най-голяма признателност и преклонение у следващите поколения.

        Едно велико движение трябва да изгражда плановете си само разчитайки на последното и не трябва да се съобразява с настроенията в настоящия момент. Разбира се, в такива часове на отделния деец му е много трудно, но той не трябва да забравя, че трудният момент ще мине, и че великото движение, което иска ла обнови света, няма право да се съобразява с настроенията в даден момент, а е длъжно да мисли за бъдещето.

        Може дори да се изведе закон, по силата на който са били най-трайни и велики в историята само онези успехи, които в началото са срещали най-много разбиране сред тълпата, тъй като в началото дадените нови предложения са били в пълен разрез с разбирането на масата, с нейните желания и мнения.

        Ние трябваше да изпитаме това още тогава, в първите дни на нашите публични изказвания пред масата. Още от първите крачки на нашата дейност ние наистина не се грижехме за благоволението на масата и смятахме за свои дълг да се обявяваме против онова безумие, което бе овладяло тогава нашия народ. Почти винаги през ония години аз трябваше да се изказвам на събрания през хора, които вярваха в идеали, противоположни на моите и които се стремяха към неща, противоположни на моите вярвания. Пред мен - две-три хиляди души; на мое разположение - само два часа; и ето, за два часа аз трябва да преубедя тази маса от хора! Крачка след крачка аз избивах из под краката им фундамента на старите идеи, крачка след крачка преодолявах вътрешната им съпротива, постепенно ги преубеждавах и, в края на краищата, ги довеждах на почвата на нашия нов мироглед.

        Тогава за кратко време овладях едно ново изкуство: да хващам бика за рогата, предварително да отгатвам възраженията на противника и да ги разбивам в хода на собствената си реч. Не ми беше трудно да се убедя тогава, че дискусионните оратори от противниковия лагер обикновено излизат с определен "репертоар", повтарят едни и същи аргументи, явно изработени, тъй да се каже, по централизиран начин. Разбира се, така и беше в действителност. От тези примери още веднъж се убеждавах с каква невероятна дисциплинираност противникът провежда своята пропаганда. И аз досега се гордея с това, че успях да намеря средства не само да обезвредя тази пропаганда, но и да обърна оръжието на врага срещу самия него. След година-две овладях виртуозно това изкуство.

        Съставяйки плана на всяка реч, аз вече предварително се стараех да си представя всички предполагаеми възражения, които ще ми бъдат отправени, и си поставях за задача в хода на собствената си реч да разбия и опровергая тази аргументация. Скоро стигнах до извода, че е най-добре открито да приведа в речта си всички възможни възражения и начаса да докажа, че са неверни. Ако имате пред себе си честен слушател, макар и натъпкан с такива шаблонни възражения, именно в такъв начин на изложения най-бързо ще го привлечете на своя страна. Щом в хода на вашата собствена реч успеете да разклатите внушената на слушателя премъдрост, вие вече наполовина сте го завоювали и във всеки случай той ще ви слуша все по-внимателно и по-внимателно.

        Още когато бях офицер по политпросветата, се изказвах пред войниците главно на тема за "Версайския договор". Изхождайки от съображенията, които приведох по-горе, сега разширих темата и започнах да излизам с доклада "Брест и Версай". Вече знаех от собствения си опит с първия доклад, че аудиторията обикновено е абсолютно незапозната с реалното съдържание на Брест-Литовския договор и, че противникът чрез изкусна пропаганда е съумял да внуши на масата мисълта, че Бресткия договор е действително някакъв насилнически позорен договор. Упоритостта, с която тази лъжа беше внушавана на най-широки маси, доведе, в края на краищата, дотам, че масите започнаха да виждат във Версайския договор само известно справедливо възмездие за престъплението, което уж сами сме извършили в Брест. Хората, поддали се на тези настроения, естествено, възприемаха всеки опит за борба срещу Версайския договор като нещо справедливо. Не веднъж ни се е случвало да срещаме маса обикновени хора, които по своему честно и искрено се възмущаваха по повод опитите за борба срещу Версайския договор - именно от такава гледна точка. Само затова в Германия можа да получи права на гражданство безсрамната и ужасна думичка "репарации". Лъжливо-лицемерната фраза за репарациите по онова време действително изглеждаше на милиони от нашия народ като въплъщение на някаква висша справедливост. Това беше ужасно, но беше така. За най-добро доказателство, че беше така, може да служи успехът, който имаше започнатата от мен пропаганда срещу Версайския договор, която пропаганда най-тясно бях свързал с обяснението на истинското значение на Брест-Литовския договор. Вземах двата договора, съпоставих ги точка по точка и демонстрирах на аудиторията колко Бресткия договор в действителност е образец на безгранична хуманност в сравнение с безчовечната жестокост на Версайския договор. Резултатът беше зашеметяващ. Тогава се изказвах пред аудитория от около две хиляди души. Отначало от салона ме гледаха поне 3600 враждебни очи, а след три часа, към края на събранието пред мен обикновено беше вече единна маса, сплотена от свещено негодувание и неистово възмущение срещу авторите на Версайския договор. И аз с удовлетворение чувствах, че пак и пак ни се е удало да освободим сърцата и мозъците на стотици хиляди съотечественици от отровното семе на лъжата и да им внушим нашата истина.

        Тези две теми - "Действителните причини за световната война" и "Брест и Версай" - тогава смятах за най-важни. И ето, аз повтарях в различни варианти тези доклади десетки и десетки пъти през различни аудитории, докато накрая не стигнах до извода, че за основния контингент от първите привърженици на нашето движение тези теми са напълно изяснени.

        Лично за мен тези събрания имат и тази добра страна, че аз постепенно овладях изкуството на масовия оратор, че се появи нужният патос и аз се научих на онези жестове, които са необходими на оратора, изказващ се пред хилядни събрания.

        Вече споменах, че в онези времена на откритите събрания изобщо не се чуваха ръководителите на днешните групи и партии, които сега твърдят, че именно те са извършили преврата в общественото мнение. Дори някой от така наречените национални политици и да е излизал с доклад на подобна тема, то е било само пред събрание от съмишленици, т.е. пред такава аудитория, която предварително е била съгласна с оратора и се е нуждаела, може би, само от подкрепа на своите възгледи. Но такива събрания, разбира се, не бяха от голямо значение. Важно беше да завоюваме онези хора, които досега поради своето възпитание, поради традициите, се намираха в лагера на противника.

        Сега ние можахме да използваме в интересите на нашата пропаганда и прокламациите. Още докато бях на военна служба, написах листовка на тема "Брест-Литовск и Версай", излязла в много голям тираж. Сега преиздадох тази прокламация и за партията. Резултатите бяха превъзходни. На първите ни събрания всички столове обикновено бяха затрупвани с всевъзможни листовки, вестници, брошури и т.н. Но най-важно значение имаше все пак устното слово. Единствено устната реч е способна да направи конкретен преврат в умовете. За това има достатъчно важни психологически причини.

        В първата част на настоящето съчинение аз вече показах, че главният фактор на най-големите световни преврати винаги е била устната реч, а не печатното слово.По повод на това мое твърдение в буржоазния печат се поведе дискусия. Част от нашите буржоазни мъдреци сметна за необходимо да се противопостави. Но какъв беше реалният повод за тези възражения? Дори самите мотиви, по които тези господа се обявиха против мен, говорят за тяхната неправота и за моята правота. В действителност буржоазната интелигенция протестира против този мой възглед само защото тя самата е абсолютно лишена от устния дар да въздейства върху масата. Нашата интелигенция изцяло се отдава на писателска дейност. Агитаторската устна реч не е нейна професия. Постепенно отучвайки се да говори с народа, нашата интелигенция неизбежно губеше и, в края на краищата, напълно загуби способността да разбира психологията на масата.

        Ораторът, който се изказва пред народната маса, чете по лицата на аудиторията, доколко тя разбира онова, което й говори, доколко му съчувства. Аудиторията начаса внася известни поправки в това, което говори ораторът. Между оратора и неговите слушатели винаги съществува известен контакт. Писателят не може да каже нищо подобно за себе си. Та той никога не вижда по-голямата част от читателите си. Вече само поради това писателят неизбежно придава на писанията си съвсем обща форма. Пред очите му няма аудитория, която да вижда непосредствено. Това неизбежно лишава печатното слово от достатъчна гьвкавoст, от достатъчно разбиране на психологическите нюанси. Блестящият оратор по правило ще бъде и не лош писател, а блестящият писател никога няма да бъде оратор, освен ако специално не се е упражнявал в това изкуство. Трябва още да имаме предвид, че масата е инертна и ленива. Тя неохотно взема в ръце печатното произведение, особено ако човекът от масата не е убеден предварително, че в дадена книжка ще намери именно онова, в което самият той вярва и на което самият той се надява. Книгите с определена насока обикновено се четат от хора, които сами спадат към нея. Само прокламацията или плакатът могат още да разчитат, поради краткостта си, да бъдат прочитани понякога и от противниците и с това да им окажат мимолетно влияние. Рисунката във всичките й форми, включително филма, има вече по-големи шансове. Тук на човек не му се налага много да си напряга мозъка. Достатъчно му е да погледне рисунката и най-много да прочете краткия обяснителен текст към нея. Не е същото, като да прочетеш цяла книжка или брошура.

        Рисунката действа на човека бързо, може да се каже - с един удар. Тук не е необходимо много време, както е при четенето.Но най-важното е това, че печатното произведение може да попадне в различни ръце, а формулировката си остава една и съща. А всъщност, знаем, че формулировката има голямо значение и че всяко произведение оказва толкова по-голямо влияние, колкото повече е приспособено именно към даден кръг читатели. Книга, написана за широките маса, трябва да бъде написана съвсем в друг стил, отколкото книга, имаща предвид само тесния кръг на висшата интелигенция.

        В малко отношения печатното произведение може също така да се приспособява към своята аудитория като устно слово.

        На всеки оратор, разбира се, се налага много пъти да говори на една и съща тема. Но ако той е действително велик и гениален народен оратор, ще съумее все пак да разнообрази по форма материала си. Такъв оратор винаги чувства своята аудитория и спонтанно подбира именно онези думи, които са необходими, за да стигне до сърцето на дадена аудитория. Ако му се случи мъничко да сбърка, той веднага ще го почувства и начаса ще направи необходимата поправка. Вече казах, че истинският оратор по лицата на слушателите си чете и вижда, първо, разбират ли онова, което говори, второ, способни ли са внимателно да следят и