Глава VII

 

Сблъсъците с червения фронт

 

През 1919-1920 г., а също през 1920 г аз лично смятах за необходимо да посещавам буржоазните събрания. Те неизменно ми правеха същото впечатление, каквото придобивах през детските си години, когато ми нареждаха да изпия лъжица рибено масло. Трябва да го изпиеш, и казват, че рибеното масло е много полезно, но вкусът му е отвратителен! Ако беше възможно за юлар да се доведе насила целият немски народ на тези буржоазни събрания и ако можеше да го задържим до края да представлението, то в продължение на няколко столетия това може би щеше да даде определени резултати. Но лично за себе си ще кажа, че животът би загубил за мен в този случай цялата си прелест и аз май бих престанал да се радвам, че съм немец. За щастие обаче , народът не можеш да го доведен на юлар на тия събрания. Ето защо не трябва да се учудваме, че здравата безхитростна маса на народа бяга от тези буржоазни "масови събрания" като дявол от тамян.

Аз лично имах удоволствието да видя на живо тези съмнителни пророци на буржоазния мироглед и трябва да кажа, че оттогава престанах да се учудвам на това, че тези господа не придават голямо значение на устното слово. Тогава посещавах събрания на демократите, дойчнационале, немската народна партия, баварската народна партия /партията на центъра на Бавария/. Ако нещо биеше на очи, то беше пълната еднородност на аудиторията. Във всички тия "масови събрания" в действителност участваха само членове на партията. Пълна липса на дисциплина! Външната картина на събранието повече напомня тълпа зяпачи в клуб за игри на карти, отколкото събрание на народ, току-що завършил най-голямата си революция. И трябва да сме справедливи към господа докладчиците: от своя страна те правиха всичко възможно още повече до усилят скуката. Те произнасяха или да го кажем по-добре, четяха речи, абсолютно подобни на вестникарските статии в нашите "образовани" печатни органи или на някакъв скучен научен трактат. Почтените оратори старателно избягваха макар една ярка дума. Понякога се допускаше само някоя напрегната, мършава професорска шега. В такъв момент почтените членове на президиума смятаха за свое задължение да се засмеят, но и този смях в никакъв случай не трябваше да бъде висок. Не, та нали това би могло, боже опази, да зарази аудиторията, която също току-виж започнала да се смее. Не, членовете на президиума смятаха за възможно само "благородно" да се усмихват. Сдържаност преди всичко!

И изобщо този президиум!

Веднъж ми се случи да присъствам на буржоазно събрание в Мюнхен във Вагнеровата зала. Това беше манифестация по случай юбилея на Лайпцигската битка. Държеше реч някакъв почтен старец, професор от някой университет. На трибуната седеше президиумът.

Отляво - един монокъл, отдясно - друг монокъл, по средата някакъв субект без монокъл. И тримата в закопчани догоре сюртуци. Човек имаше чувство, че вижда я съдии, току-що произнесли смъртна присъда, я пастори, които се готвят да кръстят дете. Така наречената реч на докладчика, която в печатен вид може би щеше да направи някакво впечатление, при устно произнасяне действаше просто ужасно. След три четвърти часа цялото събрание от скука изпадна в транс. Скуката се нарушаваше само от това, че от време на време отделни господинчовци или отделни дамички ставаха и си отиваха. Тишината се нарушаваше още от шума, който вдигаха келнерките и от прозявките на отделни "въодушевени" слушатели. В един ъгъл на залата забелязах трима работници, дошли я от любопитство, я по поръчение на своята организация. Настаних се до тях. Тези работници само иронично се споглеждаха, а после почнаха да се смушкват в хълбоците, подканяйки се да излязат. Накрая те тихичко се вдигнаха и като се стараеха да не правят никакъв шум, излязоха от залата. Ясно беше, че и не искат да вдигат никакъв шум:виждайки това сборище, трябваше да са стигнали до извода, че не си струва да пречат на тези хора да скучаят. Аз останах. Събранието вече отиваше към края си. Гласът на докладващия професор ставаше все по-слаб. Почтеният оратор свърши. Тогава се надигна субектът, който седеше по средата между двата монокъла и започна подробно да излага на присъстващите немски "братя и сестри" колко е благодарен той самият и колко благодарни трябва да бъдат всички присъстващи на многоуважаемият професор Хикс за неговите забележителен, изключителен, изумителен доклад, който бил толкова фундаментален и дълбок, който на толкова много ни научил всички нас и който е за нас цяло "вътрешно преживяване" и изобщо "голямо събитие". Би било профаниране на този тържествен момент, продължаваше председателят, ако след такъв дълбок доклад допуснем някаква дискусия. Смятам, че ще изразя мнението на всички присъстващи, ако заявя, че не е необходима никаква дискусия и вместо това приканвам всички да станат и да извикат единодушно "ура" и т. н. В заключение председателят приканваше да се изпее "Дойчланд юбер алес".

Събранието криво-ляво запя. Но когато се стигна до втората строфа, броят на пеещите веднага спадна. Припевът беше подкрепен пак с по-голяма количество гласове, а когато се стигна до третия куплет, пеещите станаха още по-малко. Разбрах, че почтеното събрание не знае дори текста на нашата велика патриотична песен. Но заслужава ли си в действителност такова едно "високо" събрание да знае наизуст народната песен!

След това събранието се разотиде, по-точно, разбяга се. Едни бързаха към пивницата, други - към кафенето, трети - просто на чист въздух.

Да, на чист въздух! Натам се стремях и аз с цялата си душа. След запарената атмосфера на събранието това беше напълно разбираемо. И това се нарича манифестация в памет на великата героична битка, в която са участвали стотици хиляди синове на нашия народ! Изпитах желание да пея.

Правителството обича такива "манифестации". Това са действително "спокойни" събрания. Господин министърът няма защо да се притеснява да не стане безпорядък, да не вдигнат внезапно вълните на ентусиазма над нормалното ниво, допускано от буржоазните приличия. Тук нашите управници няма защо да се страхуват, че въодушевената маса ще излезе от залата, ще се подреди в стройни редици и с дружна желязна крачка ще мине по всички главни улици на града, пеейки, да речем, нашия национален химн. Не, нашата обичаща спокойствието полиция може да не се тревожи. Тук няма да има никакви неприятности. Хората ще отидат само в кръчмата или кафенето...

Не, от такива граждани властта може да бъде доволна!...

Нашите националсоциалистически събрания, разбира се, не бяха толкова "мирни". Тук два враждебни мирогледа влизаха в открит бой един с друг. Нашите събрания не свършваха с тривиално, никому не нужно пеене, което никого не разпалва. Нашите събрания най-често свършваха с взрив от истинска фанатична страст и неподправен ентусиазъм.

Беше ни ясно от самото начало, че на нашите събрания е безусловно необходимо да се осигури сляпа дисциплина и преди всичко да се гарантира истински авторитет на президиумите на нашите събрания. Тъй като речите на нашите оратори, естествено, никак не приличаха на безцветната дрънканица на буржоазните "референти"; речите на нашите докладчици по съдържанието и формата си винаги предизвикваха у противниците бясна злоба и опити да възразяват. Не можехме да се оплачем от недостиг на противници на нашите събрания. Колко често идваха те на цели тълпи, като предварително си разпределяха ролите! И на лицата им можеше да се прочете: "днес ще ги довършим!".

Червените често довеждаха хората си на нашите събрания буквално на цели колони, при това предварително напомпваха тези хора в смисъл, че тази вечер трябва окончателно да ни разгромят. Червените често правеха абсолютно всички приготовления, за да взривят събранията ни. Само решителността и енергията на нашите президиуми, само бързината и натиска на нашата охрана на събранията можеше да осуети тези заговори.

Действително, червените имаше защо да беснеят.

Дори самият червен цвят на нашите плакати привличаше при нас аудитория и от числото на червените. Средният буржоа не преставаше да се възмущава, че и ние, националсоциалистите, сме избрали червения цвят. В това виждаха поне двусмисленост от наша страна. Мъдрите вождове на дойчнационалите си нашепваха един другиму подозрения, че ние уж в действителност сме само разновидност на марксистите, че може би изобщо сме само прикрити марксисти или още по-добре - социалисти. Тези мъдреци досега не са разбрали разликата между социализма и марксизма. Особено възмущение сред тези еснафи предизвикваше обстоятелството, че на нашите събрания ние се обръщахме към аудиторията не с думите "милостиви господа и госпожи", а с думите: "съотечественици и съотечественички". Е, а като разбраха, че в своята собствена среда се наричаме един друг "партийни другари", нашият "марксизъм" вече беше извън всякакви подозрения. Неведнъж ние просто се тресяхме от смях поради страха на тия буржоазни зайци и остроумните им догадки относно нашия произход, нашите намерения и нашите цели.

Червеният цвят за нашите плакати избрахме, разбира се, не случайно, а след зрял размисъл. Искахме с това колкото е възможно повече да раздразним червените, да предизвикаме възмущението им и да ги провокираме да започнат да ходят на събранията ни, макар и само с цел да ги провалят. За нас беше важно тези хора изобщо да дойдат и да ни изслушат.

Забавно беше в ония години да се наблюдава колебанието и безпомощността на нашите противници, които не знаеха каква тактика да изберат спрямо нас.

Отначало червените предложиха на привържениците си де не ни обръщат внимание и да ни бойкотират.

По правило работниците тъкмо така и постъпваха.

Но с времето отделни работници все пак започваха да се промъкват на нашите събрания. И тъй като броят им ставаше все по-голям, а впечатлението, което им правеше нашето учение - все по-силно, вождовете все пак започнаха да нервничат и изпаднаха в безпокойство. В края на краищата те започнаха да стигат до извода, че простото премълчаване е неудобно и че трябва да приложат терор спрямо нас.

Сега водачите се обръщат към "съзнателните работници" с друг призив: нека ходят на нашите събрания, за да дадат там отпор на "реакционно-монархическата провокация"; нека вождовете на националсоциалистите се запознаят с юмруците на честните пролетарии.

В резултат на това се получи вече друга картина. Вече след три четвърти часа от началото на събранието помещението обикновено е препълнено от работници. Събранието напомня барутен погреб, който всеки момент може да хвръкне във въздуха. Фитилът вече е зареден, и взривът аха-аха да гръмне. Но в действителност ставаше друго. Работниците идваха при нас като противници и врагове, а си отиваха от събранието, ако не като приятели, то поне като хора, позамислили се над правотата на своето собствено учение. Обикновено след тричасов мой доклад цялата аудитория - както приятелите, така и доскорошните врагове - се превръщаше в единна въодушевена маса от приятели. Създаваше се такова настроение, че противниците не можеха вече и да мечтаят да взривят събранието. Тогава водачите пак започваха да се страхуват и преминаваха на страната на онези, които по-рано предлагаха да не се ходи на нашите събрания. В редовете на марксистките водачи пак се затвърждаваше мнението, че единствената правилна тактика спрямо нас ще бъде бойкотът на нашите събрания.

Пак за известно време привържениците на червените преставаха да ходят на нашите събрания, но много скоро играта започваше отново.

Пълната забрана да се ходи на нашите събрания не успяваше. "Другарите" все пак идваха на тях във все повече и повече значителни количества. Тогава пак побеждаваха привържениците на по-радикалната тактика: нашите събрания ще трябва, каквото и да става, да се провалят.

Но ето, минават две, три, осем, десет наши събрания; опитите да ги провалят не успяват и всеки път част от червените минава на наша страна. Тогава внезапно пак се разнася старата парола: "Пролетарии, другари, работници и работнички, бойкотирайте събранията на тези национал социалистически провокатори!"

Същите вечни колебания можеше де се наблюдават и в червената преса. Ту опити да премълчават за нас, ту, убеждавайки се, че това не довежда до целта, избират противоположната тактика. Тогава започват да ни скланят във всички форми всеки божи ден. При това на работниците усърдно се доказва преди всичко колко сме смешни ние, националсоциалистите. На скоро водачите пак се убеждават, че постигат противоположни резултати, тъй като много работници естествено задават въпроса: ако националсоциалистите са толкова смешни и нищожни, то за кой дявол толкова много се пише за тях. Обикновените работници започнаха да изпитват любопитство. Тогава вестниците на червените внезапно правят нов завой: не просто издевателстват над нас, а ни представят като най-страшните престъпници в цялата история на човечеството. В червените вестници се появяват десетки статии, поставили си задачата още и още веднъж да докажат престъпността на нашите намерения. След това пускат в ход басни за разни скандални истории, разбира се, измислени отначалото до края. Но скоро главатарите се убеждават, че и този начин на борба до нещо не води. Всъщност всичко това само ни помагаше, тъй като приковаваше вниманието към нас и към нашето движение.

Аз още тогава смятах: нека те ни се подиграват или ни ругаят, нека ни представят като комедианти и престъпници, само и само повече да говорят за нас, само работниците да се заинтересуват от нашето движение и да започнат да виждат в нас определена сила, с която рано или късно ще трябва да се съобразяват.

Какво представлявахме в действителност и какво действително искахме, с това главатарите на еврейската преса в един прекрасен ден много добре ще се запознаят. В това бяхме напълно сигурни.

Ако по онова време не се стигаше до преки провали на нашите събрания, това в значителна степан се обяснява преди всичко с невероятната страхливост на господа главатарите на червените. Тяхната любима тактика беше да изпращат на нашите събрания малки хорица, а сами да чакат резултата от замисляния скандал на улицата -недалеч от помещението, където ставаше самото събрание.

Обикновено ние бяхме информирани за всички планове на тези господа чак до дреболии и подробности. Този факт се обяснява първо с това, че ние, изхождайки от съображение за целесъобразност, често оставяхме много свои другари в червените организации. А второ, обяснява се с това, че водачите на червените обикновено не умееха да си държат езика зад зъбите. Ние вече говорихме за това, че у нас, в Германия, изобщо не могат да мълчат. В дадения случай приказливостта носеше полза на националното дело. Главатарите на червените не можеха да се сдържат веднага да не раздрънкат замислените гениални планове. Кокошката, казват, кудкудяка само когато вече е снесла яйцето; главатарите на червените постъпваха наопаки. Напълно информирани за плановете на червените, ние винаги предварително вземахме необходимите мерки, и изпратените от тях агенти често не подозираха, че ще се намерят зад вратата, още преди да се опитат да започнат скандал.

Цялата тази обстановка подбуди нашата партия да вземе работата по охраната на нашите събрания в собствените си ръце. На официалната полицейска охрана тук не може да се разчита. Напротив. Официалните власти обикновено действат така, че това е от полза само на скандалистите. За да осуети скандала, полицията прибягва обикновено да това, че просто закрива събранието. Но нали тъкмо това беше необходимо на червените.

Практиката на нашата полиция в това отношение представлява действително предел на беззаконието. У нас е изработен такъв обичай. Ако многоуважаемата полиция научи, че една или друга група скандалисти иска да провали събрание, полицията не смята за свой дълг да задържи скандалистите, а чисто и просто забранява самото събрание. Посредственият полицейски гений вижда в това предела на държавническата мъдрост. Това у нас се нарича "превантивни мероприятия, насочени към осуетяване на беззаконието".

Какво излиза? Всяка групичка решителни бандити винаги може да попречи на честните хора да проведат замисленото от тях политическо събрание. В името на "тишината и реда" държавната власт покорно навежда глава пред бандитите и "моли" честните политически дейци да бъдат дотолкова снизходителни, че да не "провокират" бандитите. Ако националсоциалистите насрочат редица събрания, а профсъюзите заявяват, че ще призоват своите членове да окажат съпротива, нашата мъдра полиция не смята за необходимо да затвори тези шантажисти, а смята за благо чисто и просто да забрани нашите събрания. Тези охранители на закона често биваха толкова безсрамни, че не се свеняха да ни съобщават такива неща в писмен вид.

За да обезопасим събранията си от евентуални скандали, ние трябваше да уредим нещата така, че да бъдем в състояние още от зародиш да смажем всички такива опити.

Освен това ние се съобразявахме и със следното: всяко събрание, ако го охранява само полицията, вече само с това се дискредитира в очите на широките народни маси. Онова събрание, което може да се състои само благодарение на усилената охрана на полицията, вече няма притегателна сила за масите. Низшите слоеве на народа се присъединяваха само към ония, в които чувстват голяма собствена сила.

Както един мъжествен човек по-лесно побеждава сърцата на жените, така и съответната партия по-лесно побеждава народното сърце, отколкото една страхлива организация, която се крие зад гърба на полицията.

Последното съображение играеше особено важна роля за това, че нашата млада партия намери за необходимо да се нагърби сама с охраната на своите публични събрания от терора на противниците.

Работата по охраната на нашите събрания ние изграждахме върху следните два принципа:

1. Върху енергичното и психологически правилно ръководство на събранието.

2. Върху създаването на специално отряди, имащи задачата да охраняват реда на нашите събрания.

Когато ние, националсоциалистите, по онова време уреждахме събрание, стопани на нашите събрания бяхме ние и никой друг. Че именно ние сме неограничавани стопани в залата, давахме на присъстващите да почувстват непрекъснато всяка минута. Нашите противници прекрасно знаеха, че ако някой посмее да прибегне до провокация, незабавно ще бъде изхвърлен през вратата и че ако ние дори сме 10 души срещу петстотин, все едно, няма да се спрем пред нищо. Обикновено тогава - особено извън Мюнхен - на нашите събрания господстваше такава пропорция: 10-15 националсоциалисти на 500-700 слушатели. И нез&#